Синуслифт

Синуслифт означава повдигане на синус - избутване на синусовия под нагоре с цел да се създаде достатъчно костен обем за поставяне на зъбни импланти. Това се извършва по различни методи, като в световната литература са описани поне четири разновидности на метода - открит, закрит, балонен и хидродинамичен. Тези методи имат различни вариации, но общо взето винаги се цели лигавицата, която покрива синусовия под (Шнайдеровата мембрана) да се избута нагоре към синусната кухина, което да осигури обем. Впоследствие организмът образува нова кост в този обем, която нова кост осигурява трайната и сигурна задръжка на зъбните импланти.

Идеята за повдигането на синусовия под (синуслифт или синуслифтинг) възниква в началото на 80-те години на двадесети век. Неин основоположник е Пер Ингвар Брьонемарк, който всъщност въвежда в практиката и първите винтови титанови импланти - съвместно с различни специалисти от специалността УНГ той провежда голям брой оперативни намеси с различна успеваемост. По това време се е считало че синуслифтингът е нещо, подобно на висш пилотаж в областта на оралната и лицево - челюстната хирургия; донякъде това наистина е така, но днес все повече се счита че това е една до голяма степен рутинна процедура с предвидим резултат и доста висока успеваемост.

www.dentalimplants.bg    Зъбни импланти    Базални импланти    Зъболекар

www.bg-dentist.com    Цена на зъбен имплант    Зъболекар в Пловдив

При определени клинични ситуации възниква логичният въпрос - да се извършва синуслифт или не? Ако например има алвеоларен гребен с височина 9 милиметра, а производителят на зъбни импланти предлага импланти с различен имплантатен размер, как е най-удачно да се подходи - тъй като повечето имплантатни системи предлагат зъбни импланти с по-малка дължина от 9 милиметра? Повечето дентални лекари, основно тези с по-малък клиничен опит, предпочитат изобщо да не навлизат в пространството на максиларния синус - така се избягват рисковете, свързано с това и оперативната намеса става относително по-атравматична. Погледнато дългосрочно обаче, винаги е по-добре да се навлезе в пределите на максиларния синус. Причините за това са много, но най-общо така се постига изграждане на голяма по обем, плътна и устойчива с течение на времето костна тъкан. Това е от ключово значение за устойчивостта и прогнозата на имплантатното лечение напред във времето. Повече информация за значението на имплантатния размер прочетете тук...

При други клинични ситуации обаче извършването на синуслифт е безспорно необходимо. Това са клинични случаи, при които има височина на алвеоларния гребен от порядъка на 2 - 3 милиметра до пода на синуса, което не е достатъчно за поставянето на какъвто и да било зъбен имплант - няма имплантатна система, която да предлага зъбни импланти с такава дължина. Статистически погледнато, такива случаи са изключително чести - след екстракция на горните странични зъби винаги настъпва атрофия на костта, която по-често е много силно изразена. Изглежда че тази атрофия е от функционален тип - организмът пренасочва хранителните ресурси към органи и системи, които са функционално натоварени и имат нужда от тях. Обратно, органи, тъкани и системи, които не се използват, започват да атрофират - подобно е положението с мускулатурата, а при много индивиди - и главният мозък. Ситуацията не е много по-различна при костната тъкан в областта на горните странични зъби.

Как се извършва технически повдигането на синусовия под? Целият максиларен синус е покрит с мембрана - Шнайдерова мембрана, която изолира костта от различни влияния от външната среда. Идеята на повдигането на синуса е с помощта на различни оперативни техники Шнайдеровата мембрана (по името на автора, която я е описал - Schneider, германски анатом) да се избута нагоре, в краниална посока. Така се формира кухина между мембраната и костта на горната челюст, при което има две възможности - или кухината да се остави празна, или да се запълни с различни автогенни, алогенни, ксеногенни или синтетични костозаместващи материали. И в двата случая формираната кухина се запълва след време с плътна и механично устойчива костна тъкан; в първия случай обаче, когато не се поставя нищо, този процес е много по-бавен - от порядъка на година до 18 месеца. Във втория случай процесът на формиране на нова костна тъкан е доста ускорен - дори до 3 месеца при комбиниране на подходящите материали.